Година след година времето тече
и както казват притчи няма как да го възпреш.
Опитваш се да изживееш всеки ден и всеки миг,
за да можеш в ден уречен да застанеш горд пред своя лик.
Живееш без да спираш да мечтаеш за напред,
ти вървиш, а после тичаш, вярваш всичко е наред.
Пътят не е лек, понякога е доста по-трънлив,
но в края му разбираш колко бил е той красив

Душа

Ако душата ми беше леха и всяка мъка оставяше бразда, някоя по-дълга, друга по-дълбока.
Как ли щеше да изглежда душата ми?
Ами ако за всеки момент на щастие, на истинско щастие порастваше по едно овощно дърво.
Дали ще има достатъчно дръвчета, за да запълнят всички бразди.
А ако някоя бразда е твърде дълбока ще може ли да бъде засадена
и ако да.... то дали дръвчето ще е плодородно.
И в крайна сметка имат ли душите ни синор?