Приятели

Вили
За верния другар.
За фара в морето.
За неописуемия чар.
За звездите на небето.

Ива
За сръчните ръце.
За строгия морал.
За невинното сърце.
За изправянето след провал.

Силви
За силата на човека.
За писмата любовни.
За съдбата нелека.
За сълзите отровни.

Мими
За душата на детето.
За кафявите очи .
За тъгата на сърцето.
За стаените мечти.

Диа
За неутолимия глад.
За крилата широки.
За големия свят.
За многото насоки.

Теди
За потискащото общество.
За смразяващия страх.
За живота като тръжество.
За заразителния смях.

фифо
За пианото, което никога не спира.
За мелодията, която никога не спи.
За духа, който не умира.
За твореца, който винаги твори.

За приятелите винаги до мен.
За обичта, която в очите ми гори.
За глава наведена в поклон свещен.
За човека, който ви благодари.

21 век

Отдавна искам да направя признание,
но римите не са точно моето призвание.
И нека този увод бъде ваше оправдание
да не изпадате на грешките ми в съзерцание.
Ще ви говоря тука за образование, за старание
и за познание. И за липсата на желание
да бъдем трезви и в съзнание.
21 век думата послушание остава
само далечно предание,
а даскалското пожелание за образование
ще бъде ехо и стенание
в призив на внимание.

Черни дрехи, черен грим
поглед мрачен и зловещ
с жест скокоен, предвидим
палеше поредна свещ.

Загубила последната надежда
търсеше я в пламъка горещ
и очите без да свежда
държеше здраво восъчната свещ.

Притихнала, плаха с голямо старание
стискаше силно пламтящата вещ
и на времето без да обръща внимание
гледаше празно църковната свещ.

Весела Коледа

Звездна нощ и улички обвити в злато.
Тротоарът сив сега покрит е с пухкав сняг.
А във въздуха се носи чувство свято
и времето дори забавило е своя бяг

Бели, нежни, бляскави снежинки
спускат се надолу всяка с танц различен
и тъй летейки тези перушинки
правят този миг така фееричен.

А хората вървят усмихнати, красиви,
обвити в топли, мекички кожухчета
и чувстват себе си щастливи,
защтото в тях сега се крият
коледните духчета.

Образованието е злато

Животът ми отмина в тая пуста класна стая,
часовете все започват и приключват в безкрая
Учителите зли и хищни, бойни птици
от тях не можеме дори на сън да видиме шестици.
Цяла нощ купон, не мигнах и минута,
а даскалката сутринта под носа учебник ще ми бута
Нервира ми жестоко, застанах в бойна стойка,
а тя погледна ме спокойно и ми писа двойка.
Омръзна ми, и ето ще бягам от училището тъпо
макар да знам, че утре ядът ми ще излезне скъпо.

Майко мила колко сме цинични,
в главите ни са само проиви първични.
В ебати филма сме се вкарали, в ебати и сюжета
яко ни тресе, май още пубертета.
С псувни на майка и храни се мажем
май не ни остана нищо умно да си кажем.
Вместо да помагаме, мислим си за мъст
и се поздравяваме със среден пръст.
В безредици жестоки на етническо деление
без кауза или идеал се бори умното ни поколение
И държавата ебати с благородното си дело
вече София я няма, има само грозно село.
И пак народа страда с управлението пиявица
и нии едвам преживяме в бедната държавица.

Нелепо

Да го опиша в стихотворение,
не мога да измисля и думичка една,
а можело в просто изречение
да отразим нечестността.

А после сме били безпощадни,зли и диви
за туй, защото в даден час,
тъй като живота всички вижда сиви
отнема незаслужено от нас.

Питам тук с простички слова
на скромен, беден романист.
Кажете ний виновни ли сме за това,
че живота се оказва далтонист.