21 век

Отдавна искам да направя признание,
но римите не са точно моето призвание.
И нека този увод бъде ваше оправдание
да не изпадате на грешките ми в съзерцание.
Ще ви говоря тука за образование, за старание
и за познание. И за липсата на желание
да бъдем трезви и в съзнание.
21 век думата послушание остава
само далечно предание,
а даскалското пожелание за образование
ще бъде ехо и стенание
в призив на внимание.

Черни дрехи, черен грим
поглед мрачен и зловещ
с жест скокоен, предвидим
палеше поредна свещ.

Загубила последната надежда
търсеше я в пламъка горещ
и очите без да свежда
държеше здраво восъчната свещ.

Притихнала, плаха с голямо старание
стискаше силно пламтящата вещ
и на времето без да обръща внимание
гледаше празно църковната свещ.

Весела Коледа

Звездна нощ и улички обвити в злато.
Тротоарът сив сега покрит е с пухкав сняг.
А във въздуха се носи чувство свято
и времето дори забавило е своя бяг

Бели, нежни, бляскави снежинки
спускат се надолу всяка с танц различен
и тъй летейки тези перушинки
правят този миг така фееричен.

А хората вървят усмихнати, красиви,
обвити в топли, мекички кожухчета
и чувстват себе си щастливи,
защтото в тях сега се крият
коледните духчета.

Образованието е злато

Животът ми отмина в тая пуста класна стая,
часовете все започват и приключват в безкрая
Учителите зли и хищни, бойни птици
от тях не можеме дори на сън да видиме шестици.
Цяла нощ купон, не мигнах и минута,
а даскалката сутринта под носа учебник ще ми бута
Нервира ми жестоко, застанах в бойна стойка,
а тя погледна ме спокойно и ми писа двойка.
Омръзна ми, и ето ще бягам от училището тъпо
макар да знам, че утре ядът ми ще излезне скъпо.

Майко мила колко сме цинични,
в главите ни са само проиви първични.
В ебати филма сме се вкарали, в ебати и сюжета
яко ни тресе, май още пубертета.
С псувни на майка и храни се мажем
май не ни остана нищо умно да си кажем.
Вместо да помагаме, мислим си за мъст
и се поздравяваме със среден пръст.
В безредици жестоки на етническо деление
без кауза или идеал се бори умното ни поколение
И държавата ебати с благородното си дело
вече София я няма, има само грозно село.
И пак народа страда с управлението пиявица
и нии едвам преживяме в бедната държавица.

Нелепо

Да го опиша в стихотворение,
не мога да измисля и думичка една,
а можело в просто изречение
да отразим нечестността.

А после сме били безпощадни,зли и диви
за туй, защото в даден час,
тъй като живота всички вижда сиви
отнема незаслужено от нас.

Питам тук с простички слова
на скромен, беден романист.
Кажете ний виновни ли сме за това,
че живота се оказва далтонист.

Щастие

Защо го търсим толкова далече
скитаме сами бездомници в света,
та то е тук пристигнало е вече
от нашето рождение ни чака у дома.
Във бащината къща, скрито в мрака
подминаваме го в някаква умора,
а то със вдигната глава седи и чака
да бъде някому опора.
И ний изгубили надежда и кураж,
когато видим щастие след пустотата
мислим си, че виждаме мираж
и хлопваме му под носа вратата.

Балът

   Вече беше време. След четири години чакане, моментът беше настъпил. Всяка от нас го бе очаквала с нетърпение, бе броила дните до настъпването.
   След толкова години прекарани заедно и безкрайно много време, в което укрепвахме приятелството си, сега ние бяхме колкото щастливи и горди със себе си, толкова и уплашени, защото усещахме приближаващата раздяла, а с нея и промяната.
   Ние, четирите момичета, бяхме много еднакви и същевременно корено различни една от друга. За бала беше наета лимузина за нас и когато колата спря пред двора на училището, Диа беше първата, която излезе от нея. Тя бе обула великолепни високи, лилави сандали. Камъчета блестяха по закопчалките им, а те сами по себе си се преливаха във всички нюанси на люляка през пролетта. Роклята и също с цвета на люляк, но нежен и блед, по нищо не отстъпваше на виоките обувки. Къса и прилепнала по тялото в началото, надолу тя се разкрояваше, обгръщайки краката и като пеперудени криле.
   Мими слезе веднага след Диа. Тя беше заложила на съвсем различни тонове. Нейните обувки бяха розови, откраднали сякаш цвета на бузите на смутено дете. Семпли, но запомнящи се, те те караха с нетърпение да погледнеш нагоре, за да видиш елемента, който щеше да завърши тоалета - роклята.Тя също беше къса, но за сметка на това ефирна и елегантна. Без презрамки, тя подчертаваше нежния врат и позволяваше на косата да се спуска като коприна по гърба на притежателя й.
   Силви не бързаше да слезе. Тя спусна двата си крака, обути в прелестни дванадесет сантиметрови черни токове и стъпи грациозно на земята. Обувките и завъртаха каишките си по такъв начин по краката й, сякаш бяха изляти специално за нея. Тюркоазеена феерия покриваше тялото й. Роклята беше къса и прилепната отпред, но отзад беше дълга и олицетворяваше мечтата на всяка малка принцеса. 
   Последна, но не и по важност, от лимозината слезе Алекс. Обувките и също с ток, не особено висок, но достатъчен, за да направи краката и дълги и красиви, бяха черни и простички без капси или камъчета, но това по никакъв начин не ги правеше по-малко невероятни. Роклята и дълга падаше над тях като балдахин над сребърно легло. Тя беше черна, без презрамки, но изключитленото в нея не бе цветът, нито кройката, а панделката с цвят на алена мак, вързана през кръста, придаваща на поклята необикновения и облик.
   Слизането на четирите момичета даде начало на нов живот и безброй незабравими приключения.

Мечтата на сърцето

Като ярък лъч в пълен мрак,
сърцето през ума наднича пак,
то сън съдбовен всяка нощ сънува
и нежни думи в него си бълнува
как влюбено мечтае си сърцето
за дълъг залез край морето,
но разумът не му го позволява
обич да дари на никого не дава
Като глава наведена над беззащитно рамо
умът опитва се да го предпази само.

Сезони

Тогава беше зима
белота обгръщаше света ни сив
и във всяка бяла преспа рима,
с която се описваше сезон красив.

Тогава беше пролет
дъждовете тъкмо бяха спрели,
птичките в своя полет,
а цветята разцъфтели.

Тогава беше лято
и слънцето с лъчи гореше
в зенита си с небето слято,
дори леда под него се топеше.

Тогава беше есен
листата губеха зелената си младост
и като закъсняла, тъжна песен
отнемаха последната ни радост.

"Тогава" вече няма да се случи
сега съм там, където няма топлина
"тогава" той започна, "тогава" и приключи
животът в пълната си светлина.

Ето ме отново в час по математика.
Тялото е тук, а духът витае.
Мисълта ми скита в друга проблематика,
а сърцето пак не спира да мечтае.
по-цветна е мечтата от истинския свят
и по-

Сигурно съдбата така е преценила.
Чудя се дали късмета ми на друг е подарила,
дали някой, някъде сега
съзрява след дъжда красивата дъга
А може би късмет не ми е нужен
и трябва сам сама да премина моста въжен
Ще падна ли, не зная, нито много ще се чудя
зная само моста, за да бъде здрав трябва много да се трудя

So much time wasted
that many dreams gone
First kiss never tasted
it's not like I'm a stone.

Година след година времето тече
и както казват притчи няма как да го възпреш.
Опитваш се да изживееш всеки ден и всеки миг,
за да можеш в ден уречен да застанеш горд пред своя лик.
Живееш без да спираш да мечтаеш за напред,
ти вървиш, а после тичаш, вярваш всичко е наред.
Пътят не е лек, понякога е доста по-трънлив,
но в края му разбираш колко бил е той красив

Душа

Ако душата ми беше леха и всяка мъка оставяше бразда, някоя по-дълга, друга по-дълбока.
Как ли щеше да изглежда душата ми?
Ами ако за всеки момент на щастие, на истинско щастие порастваше по едно овощно дърво.
Дали ще има достатъчно дръвчета, за да запълнят всички бразди.
А ако някоя бразда е твърде дълбока ще може ли да бъде засадена
и ако да.... то дали дръвчето ще е плодородно.
И в крайна сметка имат ли душите ни синор?

.....

Предателство

Предателството то не остарява
и дойде ли като с огън те изпепелява.
Приятел бил той, ще те предаде
и сърцето още топло ще ти прободе.
Как може някому да довериш,
своя тайна как да споделиш?
Че минал още първият завой
ще побърза да я каже той
Трите крачки към разлъка
ще направя аз без мъка.
Първа крачка, той пристъпва,
а на втората изтръпва.
Третата пък си е само моя
тя ще сложи точка на двубоя.