Хайку

Стой! Недей!                                     Художник, муза и сън
Вратата се тряска сега                       дъга и спомен един
     останах сам.                                            аз съм сляп.

Доматите,                                           Ангелът бял
на бялата стена са                              в черната вечер реши  
ще правя салата.                                 искал да се къпе.  

Съдба, комин и есен, сняг               Жена и мъж, дете
навън седяхме двама                        сами в стая
             тука.                                       ох, колко хубаво.

Сонет

Сърце, копнеж и рамо
стои войникът ням,
а младата жена сковано
изплаква своя срам.
На пост стоял почти година
изненадващо прибира се веднъж
и що да види-своята любима
в леглото с непознат за него мъж.
Куршум да беше щеше да е леко
да усети, вместо тая гледка тук
"Защо кървиш сърце проклето
тя просто веч обича друг."
Любовта да знаеш, че е тежка,
а ти си просто малката и пешка.

Чудо ще е тази Коледа дори,
за подаръци да имам аз пари.
Всичко се обърка изведнъж
и не ще да го отмие първият пороен дъжд
Семейството разбито, училището пас,
приятели що годе има между нас.
Зимата е тук, но снега не идва пак,
и само аз го чакам като пълния глупак.
Наопаки е всичко в главата
и нямам почва под краката
от толкова въпроси и дебати
с отговори непознати.
Мислите ми скитат се без път
сякаш им е малък мозъчният кът
и все се блъскат да излязат там
в безкрайния мисловен океан
Усилено опитвам да ги събера,
че как без тях подаръци ще избера.
Това ми е проблема. Помогнете!
 Как да се оправя? Моля ви, кажете.

С Вас заспивам всяка вечер
и Вас сънувам през нощта
С Вас се будя всяка сутрин
и с Вас ще бъда през деня.
Дори когато слънце озари ме
и приветства ме с лъча си пръв
в умът изниква вашто име
и сърцето пълни се с кръв
Дочувам песента на птичка
докато вървя по улицата към града,
но се спънах в една тревичка
и на земята паднала стоя
И там дори, отново Сте ми в главата
на вместо птичка чувам нечии глас
и започнах да се взирам в росата,
молейки да видя Вас.
Сама накрая тръгвам с наведена глава
и сама ще си отида аз отново у дома

Dedicated to Him

I think about you all the time
I think of you but not in rhime
I want to tell you how dull you are
but witness heaven it's way to far
I would give my life to understand
what you thought and what it ment
You do some things i can't difine
you make a gesture than you cross the line
What am I to you?
What are you to me?
I guess in time we'll see

Ангел

Седях в столовата и гледах смутен
луната тъй пълна на небето над мен.
Изведнъж появи се ангелът бял,
той погледна ме каза, че всичко видял.
От свода небесен тъгата съзрял
и по-бързо от песен при мен долетял.
Той ми разказа тихо друга, една тъжна,
човешка и трудна съдба.
Този човек не далече живял
и сам в момента, самичък стоял.
Както по чудо появил се пред мен
белият ангел отлетя окрилен.
И казал не много, но достатъчно той
аз помахах с мъка на приятеля свой.
Напуснал столовата и тъмното небе
аз погледнах към Луната и почувствах се добре.

Посвещение

Пожелах този, който не можех да имам да имам.
Пожелах този, чието сърце вече беше заето.
И умрях в момента в който осъзнах, че влюбен не в мене гледа той.
Чувството разяждащо душата, дълбае моето сърце,
когато видя как изпива с поглед той не моето, а нейното лице.
Но всеки път излизам с усмивка убеждавайки се, че ще съм добре.
Отивам там и виждам нея чакаща съвсем сама.
И виждам там в дъното на коридора той стой.
Надеждата минава през сърцето и потрепнала за миг
аз се чувствам вдъхновена.
След 60 секунди с точност, аз поглеждам не през розова дъга
и го виждам гледа нея стоящата съвсем сама.

Когато буря жестока има и светкавици безброй.
Мисля си как бих могла с рима да опиша аз живота свой.
Та гледах празно падащите капки в този сив и мрачен ден
и многото чадъри приличащи на шапки,минаващи под погледа ми ледено студен.
Чудех се на хората отдолу,дали ще мога аз да ги спася
дали с топлота и слънце ще мога техния живот да украся
Но само сините искри на мълниите едноцветни
припомняха ми  дълги, морски дни и спомени заветни,
и тук животът ми дори и в рима не би могъл да украси
тези сиви скучни хора, камо ли да ги спаси.

Случайна среща

Странно бе когато те видях,
не те познавах ала те познах.

Ти бе момчето от съня ми,
цяла нощ кръжащо в ума ми.
За миг потънал в мрак
помислих, че ще си отидеш пак.
Точно както идваше насред нощта,
но изчезваше на сутринта.

Объркване

Чувство непознато и плашещо обзе
с ужас и уплаха изцяло моето сърце.
Клета, бездиханна останала сама,
потънала в мрака, обгърната от страх
с усилие безмерно в непрогледната тъма
опитвайки да дишам, аз вдишвам от праха.
Ни глас, ни реч, ни песен чувам но уви
аз чувам моите мисли спускащи се на тълпи.
Страничен наблюдател на илюзии безброй
в собствената ми глава се сипеха в порой.
Като куче подивяло с поглед разярен,
единствен изход търся за духът ми несломен.
Отломки изгорели, през пепел и през дим
помощник ми остана единствен споменът любим.

Когато...

Когато няма в какво да вярваш и светът обърнал ти е гръб ,
когато всичко се разпада и останала е само скръб,
когато щастието угасва и остава само мрак
когато няма на земята ни приятел, нито враг
когато трудно ти е да живееш
когато нямаш сили да се смееш,
когато болката ти е голяма
когато лек за нея няма
когато всичко струва ти се доживотно
когато и сърцето чувства се самотно,
тогава плачеш, молиш се , крещиш
тогава скачаш, риташ и не спиш
тогава криеш се, скърбиш
тогава знаеш, но мълчиш
тогава трябва сам да продължиш
тогава тръгваш и вървиш
тогава болката търпиш
тогава няма кой да обвиниш
тогава никому не можеш да се довериш
тогава всичко в душата си таиш
опитвайки се себе си да съхраниш.

Кутията

Сграда висока близо девет етажа. Прилича на блок, но думата определяща същността и не е тази. Разположена е в средата на детска приказка, точно срещу светеща неонова реклама с формата на ‘’М’’. Светлинките върху рекламата сякаш се надпреварват, гонят се, но никога не се стигат. И сградата е принудена все да ги гледа и следи. Крепостната и стена са релси. Поглед само стига, за да пред очите ти изникне образът на човек, тичащ с купчина покупки след последния трамвай. Тази, близо девет етажа, сграда се извисяваше толкова високо до небето, че само протягайки ръка човек може да докосне Луната. На покрива на тази необикновена постройка не стоеше някой опитващ се да свали звездите , нито да погали ефирната луна, там беше поставена стъклена кутия. Не приличаше на кутийка за бижута, нито на нещо което би било от полза. С големина на малка стая в стъкленицата беше поставен дървен стол. Не, столът не беше от люлеещите се, приказни столове. Той представляваше, ръчно сглобен и постлан с меки бели кожи, дървен стол. Кутията нямаше врата, дори прозорци не се забелязваха на пръв поглед. Приличаше на музеен експонат. Прозорците бяха малки процепи от двете страни на кутията, но бяха покрити така че силният вятър да е неспособен да проникне вътре. В стъкленият малък замък се чуваше само и единствено монотонният дъждец, сипещ се от сивото небе. Безмислената на вид кутия съдържаше чувство трудно за обяснение, подобно на спокойствието и доста близо до щастието. Въпреки прозрачният си вид вътре в нея се усеща уединението. Кутията никога не оставаше празна, всяка вечер когато слънцето залязваше и сутрин когато се съмваше в нея имаше някой. Сградата, висока близо девет етажа където се намираше стъкленицата не може да се нарече блок, думата описваща същността и е дом.

Надежда

Любовта е да летиш и крилата си в полет ти на друг да подариш.
Но любовта боли и останал без крила не можеш сам да се спасиш.
Паднал сякаш в бодли чакаш някой с който болката да споделиш.
Чакаш дълго, но надеждата е там в ухото нежно ти шепти, че няма да останеш сам.
И идва ден, в който ще бъдеш в клопка ти пленен.
От мъка и умора ти надеждата ще умъртвиш,
но вместо в затвора вкаран да лежиш ти отново се опитваш да летиш.
От високо скачаш с една молба и изпълнена ще бъде тя,
когато някой в полет подари ти своите крила.