Кутията

Сграда висока близо девет етажа. Прилича на блок, но думата определяща същността и не е тази. Разположена е в средата на детска приказка, точно срещу светеща неонова реклама с формата на ‘’М’’. Светлинките върху рекламата сякаш се надпреварват, гонят се, но никога не се стигат. И сградата е принудена все да ги гледа и следи. Крепостната и стена са релси. Поглед само стига, за да пред очите ти изникне образът на човек, тичащ с купчина покупки след последния трамвай. Тази, близо девет етажа, сграда се извисяваше толкова високо до небето, че само протягайки ръка човек може да докосне Луната. На покрива на тази необикновена постройка не стоеше някой опитващ се да свали звездите , нито да погали ефирната луна, там беше поставена стъклена кутия. Не приличаше на кутийка за бижута, нито на нещо което би било от полза. С големина на малка стая в стъкленицата беше поставен дървен стол. Не, столът не беше от люлеещите се, приказни столове. Той представляваше, ръчно сглобен и постлан с меки бели кожи, дървен стол. Кутията нямаше врата, дори прозорци не се забелязваха на пръв поглед. Приличаше на музеен експонат. Прозорците бяха малки процепи от двете страни на кутията, но бяха покрити така че силният вятър да е неспособен да проникне вътре. В стъкленият малък замък се чуваше само и единствено монотонният дъждец, сипещ се от сивото небе. Безмислената на вид кутия съдържаше чувство трудно за обяснение, подобно на спокойствието и доста близо до щастието. Въпреки прозрачният си вид вътре в нея се усеща уединението. Кутията никога не оставаше празна, всяка вечер когато слънцето залязваше и сутрин когато се съмваше в нея имаше някой. Сградата, висока близо девет етажа където се намираше стъкленицата не може да се нарече блок, думата описваща същността и е дом.